Може да е от простодушие, но ми се струва, че всеки човек, дори и най-безразличният атеист, изпитва смътен респект от свещениците. Мисля си, че дори и най-недостойните сред тях, поставяйки епатрахила и митрата, или дори само простото черно расо, обличат властта на тайнството и свещеното благословение и предизвикват неизбежно у нас усещане за тържественост и мистичност, чувства, които някак си ни смиряват. Изглежда ми невъзможно, човек с нормално устроена мисловност да вдигне ръка срещу дете, беззащитен старец, или свещеник. И понеже навремето имах щастието да ми бъде разказвано миналото, спомням си как силно ме впечатли в детските ми години една история за случило се събитие. Един от митрополитите на Светия синод, човек с изключителен интелект, почтен и много обичан от хората в епархията, е предизвикал с твърдото си и безкомпромисно поведение ненавистта на новата власт. И така, дядо владика е осъден да умре със страшна мъченическа смърт. Бива изведен от озверелите си и диви инквизитори в минусови температури навън, съблечен е гол и е поливан с ледена вода докато изпада в безсъзнание. Тук не коментирам поръчковата роля на официалната държавна власт. Ще спомена само, че това убийство се вписва в показателната статистика на съвсем състоялия се и пределно ясно функциониращ комунизъм. Не ме стърпява, и ще споделя предположението, че заповедта за умъртвяването е най-вероятно артикулирана на трудноразбираем диалект, трънски или шопски – кой знае?! Това, което не проумявам е прекрачването на онази невидима, но категорична граница, след която вече всичко е възможно. Бруталността ликува винаги във времена на безнаказаност, но вярвам, че дори и в най-чудовищните си измерения тя съдържа някаква мярка и се самовъзпира да отвори поне една от всички забранени врати – там където се е свряло нейното последно спасително убежище. Мисля, че ако изриташ достолепен и състрадателен духовен пастир от дома му, за да го подложиш на подобна гавра и безсмислено страдание, това несъмнено означава, че вече си отворил и тази, последната врата...... и оттук нататък всичко ти е позволено.

 

През 1990 година, Русия е в опитен процес за мичуринско съчетаване на ленинското наследство с естествените закони на световната икономиката. Как се създава капитализъм под ръководната роля на КПСС аз не знам, и не искам да знам. Интересното е, че онова прословуто „затопляне” не е спасило протойерей Александър Мен от кървавата целувка на службите за сигурност. Който се интересува, може лесно да научи нещо повече за отец Александър. И може би да разгърне неговия „Син Човешки”. Но само накратко – Александър Мен освен свещеник и проповедник е бил и библеист, писател, наставник, лектор, апологет, но не просто кабинетен богослов, а мисионер и духовен баща за вярващи и страдащи, за селяни, за болни деца, за лутащи се. Как да му бъде простено всичко това?! Негов много добър приятел и писател е написал чудесно есе за последните минути от живота му. Рано сутринта, на 9 септември 1990, отецът тръгва от селската си къща... Ето, прочетете и вие; аз бях дълбоко развълнувана:

 

„Както винаги той затваря дървената вратичка с една ръка, а в другата носи обичайната тежест – чантата. Тръгва от дома си, където всички все още спят, към влажната асфалтова пътечка. Направо. После завива надясно. Мъгливото утро обещава да бъде слънчево – за пръв път след едноседмични студени дъждове. Някъде в жълтеещите корони на дърветата прописква птичка. Днес, след службата в храма, трябва отново да пътува до Москва. Ще има много треби. След това - запис за телевизията. По-късно – в редакцията на списанието. После - лекция и разговор. Не се знае с кой влак ще се прибере. Но няма да е преди единадесет вечерта.

И все пак съм щастлив – всичко това се случва – лекции, изяви, статии. Благодаря Ти, Боже! Излизам пред милиони души с проповед за Теб. Предчувствах го.

Най-накрая стълбите. Ще успея да стигна навреме. До пристигането на влака има цели четири минути.

Поглежда часовника си. Изведнъж до ухото му:

- Ще ми кажете ли, как да стигна до ето тук? 

Човек с каскет. Изниква на това пусто място, неизвестно откъде. Протяга лист хартия. Лицето е изпито. Това е то! Това е той. Те! 

Посяга към вътрешния си джоб за калъфчето с очилата. Неудобно му е. В другата ръка чантата тежи. Господи, да бъде Твоята воля!

От удара с брадва в основата на черепа му призлява. Падайки, вижда тичащите крака обути в мръсни маратонки. С усилие на волята остава в съзнание. Нещо топло се стича по шията и върху гърдите. Какво ли е? Да, кръв. Кръв по дланта. Трябва да стане.

А само след малко ще пристигне влака. Сега вече няма да успея, ще закъснея за служба. Хората ще чакат. Никога не съм закъснявал.

Прави една-две крачки. Спомня си: а чантата? Къде е чантата? Трябва да се върне и да я намери. Препъвайки се се връща по кървавата следа. Чантата я няма нито на пътечката, нито в тревата. А, ето в тревата проблясват очилата.

Не мога да ги вдигна. Вие ми се свят. Нима? Господи, нима умирам? „В Твоите ръце, Господи, Иисусе Христе, предавам...”

Върви клатушкайки се. Влачи се към къщи с последни сили. За да съкрати пътя минава през храстите като ранен звяр.

„В Твоите ръце ... предавам духа си.” Досами дървената вратичка се свлича на колене. Няма сили да се изправи и да вдигне резето. Хърка и стене. Вижда отпечатъците от дланите си върху вратичката.

А сега щях да пея в храма „Благословено Царство!...” Господи Иисусе, каква земя. Прости на всички, Господи. Земята е такава!...............................”

 

Това, което не присъства в есето, но е отбелязано в документите по делото са свидетелските показания на една жена от селото, която е познавала убития. Тя го среща по пътя целия окървавен. Ужасена извикала: „Отче Александре, какво е станало?”. Така тя чува последното, което е изрекъл. „Не, нищо. Аз сам.” И тези думи са записани в следствените документи – надлежно, протоколно, безстрастно. Основното доказателство – брадвата, е изгубено услужливо. А след 9 години делото по убийството на Александър Мен официално е закрито. Московските следователи отчитат успех – убийците остават неизвестни.

            Пламъчето се олюлява и угасва. Господи, земята е такава!.

 

 

Александър Мен

Не съм чел отец Александър Мен досега. Само съм чувал за него. Има доста неща на alexandrmen.ru, като гледам. В YouTube също.

Убийството му - начинът и неразкриването - никак не ме изненадва. Русия е това, и ние едва ли ще доживеем нейното цивилизоване в някакви нормални рамки. В края на миналата година излезе едно любопитно издание от Търновското Университетско издателство, на Андрей Андреев - "Руската православна църква през първата половина на XX век". Препоръчвам ти я, ако не си попадала на нея досега. Чете се трудно, макар да е малка по обем. Чете се трудно, защото е пълна с трудновъобразими неща. Може да се намери в "Книжиците" на Кристал, ето тук:
http://knigabg.com/index.php?page=book&id=10412

Знаеш ли, че преди време "открих" "Ортодоксия" и "Вечният човек" благодарение на блога ти?! Сега е наред Нусбаумер ("Монахът в мен") :-))) - предполагам ще трябва да го поръчвам отново чрез интернет. А книжката за руската църква (още повече за тази епоха) сигурно ще ми е любопитна, ако успея да я открия (впрочем влязох в сайта - не е налична; с Честъртън също имаше такъв проблем).
Но не зная дали точно на теб да препоръчам Мен. Не съм сигурна дали преценявам вярно, но си мисля, че няма да ти се стори достатъчно аналитичен.

Не, не знаех. Радвам се, че си го намерила при мен, но още повече ми е драго, че си останала възхитена от него. Честъртън ми е отворил очите за много, много неща с "Ортодоксия" и "Вечният човек".

"Монахът в мен" е на малко по-ниско ниво, но е затрогващо четиво. Нусбаумер на моменти дори не може да си изкаже силната емоция, но тя си личи, усеща се.

Книгата на Андрей Андреев може да бъде намерена единствено в "Книжиците" на Кристал, в София не са я оставяли на друго място, освен там. Съвсем наскоро я гледах по рафтовете им, и съм изненадан, че са я изчерпали; приятно съм изненадан :) Ако си в София, и минеш оттам, попитай момчето за нея, Сашо се казва. Той винаги всичко намира.

За "аналитичността" сигурно си права. Бях попаднал преди време на Шмеман, Александър Шмеман. Много ми го прехвалиха, но не ми допадна.

Не знам дали ти е попадал отец Михаил Хаджиантониу. Имам предвид това:
http://knigabg.com/index.php?page=book&id=8214

и това:
http://www.dveri.bg/content/view/4745/118/

Препоръчвам ти го, с две ръце.

И понеже разчитам на вкуса ти веднага ще проверя в сайтовете. А у Честъртън едно от нещата, които най-много ме увлякоха беше способността му да формулира ясно идеи, които ми идват като полъх и неоформено вътрешно усещане, а той ги разпознава и избистря по простичък начин. Лично аз харесвам страстта в подобен род текстове, а въпреки привидното хладнокръвие, у Честъртън има много жар.
Благодаря ти.

А чела ли си нещо от Амин Маалуф?

Но преди да ти отговоря се разтърсих в мрежата, за да видя до коя степен е невежеството ми :)). Този път ме хвърли в музиката - ливанец по произход и май пише историческа художествена проза. Сигурно имаш предвид "Кръстоносните походи през погледа на арабите"? Дали не е за страданията от другата страна на барикадата, когато кръстът е издигнат за известно време в Йерусалим.
Историята на християнството за мен отчасти е непозната територия. Опасявам се, че интересите ми доста време бяха съсредоточени само върху историята на еврейския народ. И то предимно в новозаветни времена. Исках да разбера - защо точно в Палестина??? Оттам нататък (след ранното християнство) историята някак преставаше да ме интересува - впечатлява ме апологетиката във всичките й форми.
Нали не е разочароващо. Ти все пак давай информация.
Та какво за Маалуф? Права ли бях?

Да, нея имам предвид най-вече. Не става дума толкова за "страданията от другата страна на барикадата", колкото за много конкретна информация от "извора", поднесена накратко и ясно. В текста му няма никаква сантименталност, и освен това, Маалуф не е мюсюлманин, а е християнин-маронит. Не знам дали си намерила и личният му сайт, ако не си, виж тук:
http://www.aminmaalouf.org/english/

Едно от най-впечатляващите за мен неща в книгата му беше описанието на Хасан ас Сабах, крепостта Аламут и сектата на асасините. Части от въпросната Пета глава има тук:
http://phorum.neuropol.net/viewtopic.php?p=98#98

Историята на християнството, споменаваш. Не е разочароващо, споко :) всеки тръгва отнякъде. Според мен не може да се опознае Историята с главно "И" без да се познава историята на християнството.

За "историята на еврейския народ" ми идва наум друго - попадала ли си на Артур Кьостлер, имам предвид това:
http://knigabg.com/index.php?page=book&id=10041

Ако не си попадала на "Тринадесетото племе" - препоръчвам ти я, има я все още. Самият Кьостлер също е изключително интересна фигура.

Аз знам за оригинални дванадесет племена произхождащи от Авраам. Това 13-тото е май късна работа. Аз съм си чела за семити > израелтяни монотеисти > племенния Израел > обединено царство... Стигна ли до 70 г. сл. Хр. евреите вече ми се губят.
А тези хазари (или авари), които нямат нищо общо със семитите (а май с хуни, прабългари - ама да не влизам в подвижни пясъци, че ще затъна) не са ли постфактум на основните събития в еврейската история? А и въпросните хазари са доколкото разбрах обръщенци в иудейската вяра след 10 век. Може и тотално да греша за всичко това, но ако е така, да приемеш иудейството при положение, че имаш пред очите си християнството, не е ли духовна слепота?
Позачетох се във форума на neuropol.net и разбрах, че за някои неща може да си ми само ментор, но не и събеседник :'( Затова в скоро време ще отида до "Аксаков", ще накупя нещо различно от "Патиланско царство" :) и тихичко ще се вглъбя.
А иначе познанията ми по горната тема са от - Питърс -"Йерусалим", Уайлен- "Евреите по времето на Исус", Голдхил -"Храмът в Йерусалим" и "Библейски нрави и обичаи?" ("Bible Manners and customs") от Хауърд Вос - доста обширна история, но простичко адаптирана като за жени :))).

Някой път ще те "използвам" за нещо, за което от известно време се чудя. Един въпрос - елементарен, но не съм му намерила отговор (във връзка с една глава от старата и кратка история на Ван Луун). Ама това по-нататък - сега ще свърша някоя и друга работа...
:))))))))

Е, мисля, че задължително трябва да прочетеш книгата на Кьостлер. Особено предвид интереса ти. Като с един крак си без информацията, която той дава. Тринадесетото племе е племето на рижите, руси, луничави и светлокожи евреи :))

Хазарите са тюрки, като нас, и като унгарците и като турците. Приемат юдаизма около 740 година, като одисеята им около всичко това е наистина невероятна. За неприемането на християнството или пък исляма те си имат една много внушителна причина - запазването на пълната независимост, тъй като приемането на християнството или исляма веднага би ги подчинило на едната от двете "Велики Сили" по онова време - на Византия или на халифата. Духовна слепота - да, от днешна гледна точка, тринайсет столетия по-късно би могло да се каже така, но тогава това е бил единственият им избор - да изберат онази религия, от която другите две произлизат. Опитай се само да си представиш какъв масивен външнополитически ход е представлявало това тогава :)))

В края на книгата му, в "Приложение III" е поместена и почти пълна информация за т.нар. "хазарска кореспонденция" от средата на X век (954-961), между цар Йосиф IV, каган на Хазария и равин Хасдай ибн Шапрут, глава на еврейската диаспора в Испания. Най-ранните споменавания на кореспонденцията са датирани около 1100 г. тоест, към сто и петдесет години по-късно, в "Книга на празненствата" на Йехуда бен Барзилай. В нета не съм гледал много подробно, но мисля, че има само детайли, а в българската част няма почти нищо. Ей тук има един много кратък коментар с цитати:
http://www.segabg.com/fixed/vrpl.asp?id=1281982

Кьостлер описва по много забавен начин преговорите и колебанията на хазарите преди приемането на юдаизма :))

Към описаните от теб заглавия бих прибавил и това:
http://knigabg.com/index.php?page=book&id=7663

За ментор & събеседник - не мога, и не ставам за ментор. Научаването на много неща натъжава хората, и не ми трябва такава отговорност. Предполагам, на теб също не ти трябва.

Искам да добавя, че общо взето, научаването на историята на хазарите дава много ясно и еднозначно обяснение на днешното (и вчерашното, и онзиденшното) отношение на руснаците към евреите.

knigabg.com/index.php?page=book&id=7663 - тук ще те изненадам; тази я четох.
Дали пък руснаците нямат поне мъъъничко основание, заради някои "онзиденшни" събития? Не, това е рeторичен въпрос.

За тъгата от научаването, сигурно се шегуваш. Не мога да си обясня този ти коментар, но ти си знаеш... А и не всичко е в информираността - важно е и тълкуванието. Ама на теб ли да го казвам :)

Трудно ми е да ти отговоря на въпроса. Както и да го направя, ще прозвучи "менторски", затова по-добре - пас. Ти си умно момиче, и като прочетеш Кьостлер, ще видиш сама отговора на този реторичен въпрос.

За тъгата от научаването - мисля си, че съм се изразил ясно, но очевидно не съм. Мога да го кажа и другояче - с "... блажени нищите духом, защото тяхно е Царството небесно". Имало се е предвид "смирените" преди векове, но днес подтекстът в тези думи е вече друг.

Извинявам се, че се намесвам във Вашия разговор!
@Gantree - Ако Ви интересува, книгата "Син Човешки" на А.Мен може да бъде намерена в руския църковен магазин на ул."Стамболийски"(не помня коя пряка е точно, но е от дясната страна - като се тръгне от църквата "Света Неделя" надолу).
Поздрави!

сигурен съм, че имах тук коментар, къде изчезна ?!

Случайно погледнах в този отдавнашен пост и какво да видя - съмнение за изчезнал коментар. Коментари не трия (имаше едно изключение, но човекът беше невменяем). Мнението си си споделил в текста от 07.11., а пък аз надлежно съм отговорила :)))
Ще ми е много интересно обаче, ако споделиш свои мисли за отец Александър!