Седях  пред отрупана с ястия маса в компанията на оживено бъбрещи жени, когато в стаята внесоха с подобаваща парадност малкото вързопче. Четиридесетдневното ококорено бебенце беше посрещнато с всеобщо затаяване на дъх, но това краткотрайно смълчаване се последва бързо от нестроен дамски хор на приповдигнати изблици възторженост. Едва ли внасянето на мъжките еврейски отрочета в Храма на 40-ия ден, според закона на Мойсей, е ставало с по-голяма тържественост от тази, с която всяка гостенка запредава детето на следващата. Действието на прехвърлянето сякаш беше предварително режисирано, тъй като се извърши прецизно. Никоя от многобройните присъстващи не беше пропусната  преди да погука нежно в малкото личице - един ритуал от добре премерени двадесет секунди – време достатъчно, за да не изглежда равнодушна и хладна, и все пак не дотам продължително, че да я заподозрат в глезено лицемерие. Аз самата бях доста напрегната от вторачените в мен изпитателни погледи, та те ме лишиха от познатата от майчинството сладост когато на свой ред гушнах крехкото телце. Последва разчупване на питка над главата на родилката от неомъжено момиче (девица?) с жив баща. Дори и не заподозрях обаче каква ще е заключителната част от „задължителната” серия обредни церемониали. В момента, в който първата от всички ни се надигна, за да си върви, майка и свекърва се втурнаха към нея и задърпаха подгъва на полата й. „Обичаят” изисквал всеки да остави конец от дрехата си в къщата. Жената с усмивка подаде една нишка, която мигновено се откъсна. Предвидливо затърсих част от подаващ се конец по себе си – идваше време да си вървя. Но всичко беше зашито гладко и равномерно – дали пък нямаше да ми позволят да оставя косъм от косата си? На вратата обаче двете жени задушиха по мен като ловни хрътки. Усетих как постепенно настойчивостта им прерастваше в паника и, за да спася положението разпрах рязко подгъва на панталона си. Отдъхнахме си, а свекървата с месиянски триумф вдигна нагоре заветния конец. Боговете бяха умилостивени.

Тертулиан някога беше провидял, че душата по природа е християнка. Тегли я душата невидимото и неизразимото. Тъгува по ръката, която да я води, изцери, поправи грешките, помогне в труден момент. Изпитва самота, любопитство, безсилие, страх. А ако й отнемеш светлината от Бога, тя ще протегне ръка опипом в мрака и ще си запали свещичката на суеверието... само да не й е тъмно. И ще повтаря душата монотонно като в един стар стих: „Дайте ми Бог, какво ви струва? Върнете ми го, ще го взема в каквото и да е одеяние. Трябва все пак да се помоля някому преди сън.” Вяра ли е вярата всуе, вярата без знание? Вяра ли е детския стремеж да счупиш куклата и да видиш кое я движи, вместо просто да се обърнеш и да се запознаеш със създателя й? Струва ли си усилието да пробутваш трикове и да надхитряш Твореца със замаскирани ритуали, вместо да поднесеш туптящото си сърце? Какво означава желанието да надзърнеш зад кулисите и да се опиташ да поиграеш на „сляпа баба” със свръхестественото, да подлъжеш „съдбата” в ръчно построен капан? Попитайте суеверния има ли той вяра – отговорът винаги е „да”. А всъщност, без да знае, вече сам си е влял антителата срещу вярата; ваксинирал се е със суеверие срещу нея. Иска щастие на всяка цена, а е неспокоен, долавя коварен замисъл срещу себе си. И за да задвижи късмета, натиска копче, или дръпва ръчка на автомат, които сам си е измислил. А Бог не е игрална машина. И няма как да замаеш разсъдъка Му със задушлив дим от безсмислени жертвоприношения. Ритуалът е един – любов; останалите са изказани в Писанието.

Четем хороскопи, бързаме да подминем просеща циганка преди да е подвикнала примитивна клетва, заслушваме се с едно ухо в гаданията на новите „пророци”. Но дори и да ни се стори че по някое време сме повдигнали паравана, той си е все там стабилен, ревниво криещ неизвестното. Някой преди да ни е създал, е предвидил и нездравото ни любопитство и ни е поставил граници. Така че няма как да поемем в ръце инициативата за разкриване на неразкриваемото. Бог е оставил за Себе Си и тази инициатива.          

В крайна сметка, дали загадъчно и префинено, дали тежкотоварно и старомодно, суеверието е винаги съпротива. Наистина, то запълва плашеща празнина, усеща с интуиция неизразимата тайнственост, но все пак е съпротива. Своеволен отказ от трезв разум. Искаме да си вземем мъничка нишчица плат за здраве и щастие, а с нея чевръсто подхващаме и разнищваме цялата си дреха. Пъхваме със смущаващ наивитет съчки в кладата на простодушието си, а в огъня заедно със страховете си, току виж сме изгорили Ян Хус.