Преди години се случи се да чуя дълъг и възторжен разговор за “певеца на истината”, за човека, който не маскирал неправдите, за поета, който притежавал остро перо, родено от гражданската му  съвест, за този, който не познавал теми табу. Разговор за това, че стиховете му били вярна характеристика на живота от седемдесетте и нямало как да се слушат равнодушно. Че извирали “ab imo pectore”, сиреч, от дълбочината на сърцето. Всичко това провокира в мен категоричен интерес към безспорно голямата личност на Висоцки. Но разбираемо се сблъсках с непреодолима преграда, а именно непознаването на художествения руски език в дълбочина. Да, вярно е, че с плакатно-митингаджийския руски всеки се справя чудесно ... но с огромното богатство на литературния руски пред мен е издигната, ако не берлинска стена, то със сигурност една солидна барикада. Набавих си някои избрани стихове от Висоцки, но, уви, неговият стил е толкова характерен, че почти нищо не можах да разбера, а камо ли да усетя онова, което възторгва милионите негови почитатели неруснаци. В интерес на истината, имаше преведени стихове в последната година преди промяната, но те бяха така грижливо подбрани, че бе невъзможно да се добие реална представа за неговите песни на протеста. И все пак интригуваше ме пределната искреност и френетичния възторг на почитателите му. Но дали не харесваха нещо, което до голяма степен не разбираха? Запитах се, кое е това, което ги кара да горят като феникс при допира с Висоцки.

            Естествено, и мен ме впечатли биографията му, която не може да се вмести в редовите биографии на лакираните трубадури от съветската художествена пропаганда. 
           Вероятно ще да е бил изключителен като актьор и бохем. Той е бил една от малкото живи легенди, чието обаяние привлича вниманието на звездата на френското кино, на “Вещицата” - френската Олеся на Куприн – Марина Влади. И, представете си, макар и за кратко, тя се премества да живее от луксозната си вила край Париж в неговата московска “двухкомнатная квартира", дадена му по милостта на някой апаратчик от Мосрайсовнаркома. Тя заменя лукса на живота на мегакинозвезда с този на съветския стандарт, само и само, за да бъде до него. Тази чародейка със загадъчния поглед на неповторимата славянска чувственост, така непозната за обикновения западняк, бива завладяна, не – омагьосана, от поета, чиито черти в никакъв случай не притежават лъскавото съвършенство на холивудските  "секссимволи".

            Вероятно, да, твърде вероятно Висоцки е притежавал онази магнетична сила, с която е успял без специални усилия да омае не само Марина Влади, но и да провокира вниманието и интереса на младите си съвременници, а и на следващите поколения, в това число и моя интерес.

            Алфата и омегата на обаянието му безспорно са стиховете му, грапави и невъздържани, силни и искрени, на места двулики като бога Янус, за да могат да пробият всемогъщата партийна цензура. В повечето случаи, той се цели директно дори и там, където е запазената територия на строго личните му, интимни изживявания и грижи. Казват, че огромната му популярност нито на йота не го е издигнала на пиедестала на тщеславието и не е провокирала суетата, така позната на човешката природа.

            А сега нещо за музиката му. Прост акомпанимент на китара и този забиващ се като пирон в съзнанието, мобилизиращ ритъм, действащ едва ли не агресивно. С почти равномерна монотонност на звука, много близък до военния маршов ритъм, той ни набива своите грапави идеи и нелицеприятни мисли. Случайно ли е избрал този начин на внушение?

            Ще направя едно отклонение, за да илюстрирам по-ясно какви чувства изпитвам докато слушам песните на Висоцки.

            По време на Втората световна война, в едно малко германско градче, никому неизвестната шведска певица от местната бирария - Лили Андершон, изпяла една вечер нова песен пред солидно подпийналите бюргери. Песен с банално до втръсване съдържание, но ... по време на нейното изпълнение глъчта утихва, бирата остава недопита в чашите, и след края възторгът е толкова голям, че я накарали да повтори и потрети. След това случва нещо нетипично: кротко пиещите средни германски еснафи, естествено докрай верни на Вермахта, били така превъзбудени, че изпаднали в бурна агресия и вечерта завършила с масово сбиване и немалко счупени глави и инвентар. Това не убягнало от вниманието на дежурните в бирарията СС представители. Те разбират, че в изпълнената песен има нещо магично, нещо неуловимо, което действа като наркотик, който кара посетителите да буйстват. Тази песен се нарича “Лили Марлен”, която по популярност по време на войната нямала равна на себе си. Преди всяка атака тя е звучала сред германските части, за да се активизира бойната им настървеност. Естествено, това привлякло вниманието на английските и американски военни, които на своя ръка също я популяризирали до полуда всред своите армии. И, така, песента на Лили Андершон става световен хит. Единствено, по разбираеми идеологически причини, тя е била табу само сред редовете на съветската армия, която пък имала своите си бойни маршове, начело с възторжено-патетичната “Священная война” (Вставай страна огромная ...).

            Но да се върнем към Висоцки. Струва ми се, че в неговите песни има нещо от магията на “Лили Марлен”, тази мобилизираща сила на протеста, тази агресивна вълна, която облива и същевременно простата искреност на азбучните истини, които внушава. За истините за неистинския ни живот, за живота “разграфен на квадрати”, в който ние бяхме пионките, които можеха да се движат само по правилата на шахматистите. Нямахме право на идеали различни от тези, които ни нареждаха да имаме. Длъжни бяхме с възторг да гледаме само на изток. Длъжни бяхме да сме щастливи и безкрайно благодарни на организираната сила, която мислеше вместо нас, грижеше се за нас и, благодарение на която, дишахме дори и въздуха на живота. Чували ли сте строфите “Я другой такой страны не знаю, где так вольно дышит человек”?

            Да си спомним и за Евгений Евтушенко, когото галено наричаха “Женя”. Да, и той беше нещо като певец на протеста, но на онзи парфюмиран, строго режисиран протест, така добре известен и у нас (предлагам на вниманието ви литературния сплужек Любомир Левчев). Евгений Евтушенко, принадлежеше към онази прослойка млади творци с определен литературен талант, но лишен от капка гражданска съвест. В пълна сила може да се твърди, че талантът и моралът не винаги са в права пропорция. Евтушенко беше използван като нагласен отдушник на обществения протест (доколкото такъв можеше да съществува сред руската интелигенция). Нарочили го за приятел на Джон Стайнбек, и “Женя”  прави серия турове за овации в САЩ, които внезапно секват. Защо ли? Пропагандата рекламирала Стайнбек като най-изявения американски социален писател, който клейми американския начин на живот и изкарва на повърхността, като мръсна пяна, черната американска действителност, разбира се породена от вопиещото несъвършенство на политическата система. Та този същият Стайнбек, внезапно се обявява в защита на американските ценности и съответно защитава каузата на САЩ във войната във Виетнам. Ами сега? – Няма страшно! Съветските секретни служби пишат на "Женя" авторско писмо на протеста, където той гневно клейми империализма, самия Джон Стайнбек и американската агресия във Виетнам ... Може би защото съветската инвазия през в Полша и последвалите Литва, Латвия и Естония, а по-късно – Унгария, Чехословакия, а накрая Афганистан и Чечня, са просто любовната ласка на кафявата мечка? Но, както и да е, горещото презокеанско приятелство между "Джон" и "Женя" внезапно секва и се разтапя като лански сняг, след размяна на не твърде лицеприятни и широко пропагандно рекламирани писма от двете страни, в които Стайнбек сравнява Евтушенко с вълче, което “най-после си показа ноктите и взе да хапе”.

            Този род протести, като Евтушенковите, са изтълкувани от демократично настроената руска интелигенция, като фалшиви и преднамерени. В стиховете си, той критикува някои бюрократични порядки на иначе идеалния мечтан строй, или по-скоро режим. Но можел ли е един Варлаам Шаламов, например,  да обикаля света, естествено на държавни разноски, и да декларира своя протест? Кой е Варлаам Шаламов? За незнаещите - това е  авторът на черните “Колимски разкази”. Прекарва 18 години (да, да - цели осемнадесет години) на лагер в ледения ад на земята, в сравнение с който бледнее режимът в Бухенвалд и Освиенцим. И то защо? Само защото у него открили копие на завещанието на Ленин, известно като “Писмо до конгреса”. Когато най-после го освобождават, той успява да напише своите “Колимски разкази”. Умира в московски приют за безпризорни, ослепял, оглушал и напълно забравен от близки и колеги писатели. За него Юрий Домбровски пише, че в лагерната проза Шаламов е най-великия, далеч преди Солженицин. Още повече, че дисидентският ореол на Солженицин напоследък се спаружи, задушен от топлите му връзки с всемогъщия Путин.

            Всесилната социалистическа система винаги намира начин да неутрализира недоволните.

            Ако Висоцки не го постигна съдбата на Шаламов,  това се дължи на факта, че се е родил 2-3 десетилетия по-късно, и слава Богу, защото въпреки, че се среща със смъртта твърде рано “недоживял”, “недопял”, “ненаиграл се на сцената”, все пак той можа да напише, да изпее своите песни на обществото, което така много го разочарова и същевременно издигна в кумир на цяло едно, а и не само на едно поколение.

            
          Ако ми се случи да отида отново в Москва, не бих забравила да посетя Ваганковското гробище и да се поклоня пред надгробния паметник на Висоцки, където той препуска (макар и вързан на буен жребец) към своето безсмъртие.

"Дрънкам си сам, като камък в чувал,
в стремеж да се разкъсам и раздробя,
добавям към копнежа мойта печал,
тайнствената скръб да съхраня"

                                          "Аз не успях"

                                            Висоцки

 

Поздравления! Отдавна (да не кажа никога) не бях чела толкова добро и направено от сърц;е описание на творчеството на Висоцки. Той беше своего рода флагман на скрития протест срещу системата, защото явен у нас нямаше.
Пели сме го по градинките с китари като съзаклятници... И ако нещо даваше някаква надежда, че строят някога няма да го бъде, то това бяха малкото съвременни творци като Висоцки и Солженицин.
Благодаря за удоволствието, което ми доставихте!

И аз благодаря за хубавите думи!

Много силно! Талант сте!

Не мисля, че заслужавам такава оценка, но е много мило, че ме окуражавате.
Михаела

Дагма,страхотно е като психология да търсеш защо нещо не толкова блестящо а не се забравя.Казват че най-простите неща са най-дълбоки.Те достигат до душата и остават там. Великото за мен е харизма която те поразява и те пронизва,това се чувства с вътрешните сетива.Те са докоснати свисше и не са случайни.
с обич ДЖУЛИЯ БЕЛ

Що за превод е това, дето не мога да му намеря оригинала? Това да не е от Румен Леонидов - (с извинение)?