Прочетен: 1517 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 03.10.2007 00:12
Преди 2000 години римски сановник се среща в Юдея с една от новопокръстените християнки - богатата съпруга на виден префект. Просветеният римлянин не прикрива презрителната ирония, с която всеки римски гражданин се отнася към странната и надменна религия на евреите. Новата, печелеща популярност еврейска секта е била все още снизходително търпяна отчасти поради религиозния синкретизъм в Римската империя, отчасти поради кроткия и небунтовен характер на тайните им обряди. Но благородната римлянка се е радвала на заможен живот и уравновесен нрав, така че увлечението й по учението на възкръсналия Рави изглеждало доста ексцентрично. Любопитството на госта надделява: „Защо Му повярва?” Ето и отговора: „Загубих детето си, и само Той ми обеща, че ще го видя отново.” Принадлежността на жената към висшата прослойка ме кара да мисля, че е била запозната с аналитичната изтънченост на гръко-римската философия. Но явно е търсила нещо повече от Платоновата доктрина за света на сенките. Не е открила търсеното и в обезкървения „бог на съзиданието” на почти монотеистичните стоици. Сигурно се е лутала мъчително в непосилното си страдание, отчаяна от влудяващата безвъзвратност на случилото се. И среща Човека. Точните Му думи няма как да узнаем, но единствен я е утешил. Отнел е страха й от плашещото безмълвие на бездната.
Не ми е присъща безпроблемната родова религиозност, за която са типични спокойствието и комфорта. Затова когато прочетох думите към Иаир „Не бой се, само вярвай...” ги преживях с целия драматизъм, на който съм способна. Човек е странно устроен. Всяка наша фибра е пропита с влечение и тъга по вечността, докато изкривеният сарказъм на живота ни предлага категорична, проклета ограниченост – прах и пепел. Не мисля, че е възможно някой да се примири с крайността на времето. Търсиш трескаво и горещо невъзможното доказателство, за да повярваш безрезeрвно, а едно остро нокътче не спира да дращи до прокървяване „ами, ако”...? Не е ли вярата ми въображение? Не е ли вечността лъжлив сън, или суетно изискване? Постепенно разбрах, че не мога да отрека Тайната. Че това е дори последното, което бих направила. Струва ми се, че няма как да вървиш по пътя си, ако не потънеш в дълбочината, в смисъла, и не определиш отношението си към този универсален въпрос – безсмъртието. Вече не търся и доказателство, или поне не сетивно. Има моменти когато душата вие от болка и търси утеха. Какво изричат състрадателните с несъзнателна безжалостност – „Това е живота”, „Времето лекува”, „Ако е в спомените ни, значи е с нас”, „И аз го преживях”,. Не, не и не! „Ще се видим пак” е всичко, от което се нуждае страдащия в своята безпомощност, безсилие и нищожност. Сгушваш се като успокоено дете във вярата си и, толкоз.
В живота си умираме нееднократно, постоянно и панически, и едва в сетния си час преставаме да умираме. Чували ли сте, че началото на философията е в мъдростта да знаем, че нищо не знаем? Струва ми се обаче, че е по-съществен въпроса в какво се състои края на философията. Не е ли там, в края й триумфиращата сигурност на вярата? Достоевски, който вървя през тръни, за да Го търси, пише: “Ако убеждението в безсмъртието е така необходимо за човешкото битие, то изглежда да е нормално състояние на човека, а щом е така, то самото безсмъртие на човешката душа несъмнено съществува.” Отказвам да се наслаждавам на мига, на световната красота, отказвам безметежността, хармонията, не ми трябва съвършенството, щастието, ако накрая не дойде спасението. Тежко е да се самообременяваш със съзнанието на свръхчовек, който вярва в... себе си. Предпочетох силата на истината, която дойде с Човека ... „Не е ли Той дърводелеца?”
Впрочем, знаете ли, написах горния текст с доста колебания. Причината е, че изпитвам известен свян да говоря по "тези" теми, сякаш става въпрос за нещо много интимно. Но частичната анонимност, с която разполагам тук ми помогна.
Поздрави
