Днес ме върнаха в ранната ми младост. За съжаление, причината не бе непозволен страстен флирт с таен, 15-години по-млад от мен paramour, а далеч по-прозаична.
Почиствах прахта у дома с разсеяността на лекомислена субретка, и за да се насладя докрай на тази си небрежност, си бях пуснала Хъмпърдинк. Изведнъж меките тонове на „Please, release me” се примесиха с неуместното „Здравствуйте дорогие зрители”. Не бях спряла телевизора и погледът ми се насочи натам. Не, не беше включен руски канал, а наш – болгарский. Бързо отнех думата на Енгелбърт, за да разбера дали не се е случило неизбежното (ние, родените преди 70-та сме наплашени и си имаме едно наум). Първоначалният стрес се смени с недоумение – да не е урок по-руски (може пък да ни потрябва)?! На екрана видях две съвсем млади говорителки, от чиито уста се лееше руска реч изговаряна с типичен твърд български акцент. И тези две български момичета се наричаха помежду си Машенька и Линочка. Те усмихнато ме запознаха с някои актуални събития от седмицата (отдолу течаха субтитри на български) и после съобщиха, че предстои да се запознаем с Клавдия некая-си, като посъветваха: „слушайте внимательно!” Въпросната Клавдия се яви на фона на брезова горичка (естествено) и ме заля с една кофа лепкави воспоминания от времето когато баща й бил военен и участник във Великата Отечествена. Показаха дипломите й – не се видя какво е завършила, но камерата задържа продължително върху изписания отгоре лозунг „готов к обороне СССР”, а над него застъпени един до друг профилите на Сталин (намалил населението на държавата си с 20 млн.) и Ленин (освен всичко останало, за което се сетите... и сифилистик). Та историята беше, че Клавдия се харесала на някакъв нашенец и дошла да живее в България, но през цялото време се ръководила от мотото „Великата Русия няма да предам, Москва ме зове”. Ако щете вярвайте – това бяха дословно думите й! Изживях едно мъчително dйjа vu, което изрови вече позабравени спомени. В гимназията където учих навремето, повечето преподавателки бяха рускини – обикновено съпруги на някой военен, или на дребен соцноменклатурчик, който след работа в братска Русия се връщаше у дома женен за русо миловидно рускинче. Ето такива бяха учителките ми – дошли преди години от най-затънтените краища на Русия, но придобили с времето самочувствието на генерал-губернаторши движещи се сред туземците на завладяна колония. След дългогодишен живот у нас те така и не проговаряха български (не можах да разбера дали упорито отказваха да го научат, или просто не желаеха да използват езика на местните). Светлата кръглолика Клавдия неволно ми припомни онези години. След нея някакъв руски консул даде напътствия за това, какви документи са необходими за уреждане на пътувания между „побратимени градове”. Изпитанието продължи с рубриката „маминые рецепты” и завърши със съвременна руска песен. Името на предаването беше „Голос Руси”, тоест гласът на вечната необятна Рус, такава каквато тя остава в имперските мечти, незасегната от събитията, които Путин нарече „най-голямата геополитическа катастрофа на века”. Накрая Машенька и Линочка чаровно напомниха да ги смотрим и „в следующей субботе”.
Това е положението! Оттук-оттам, деликатно, а ако е необходимо и по- директно ни напомнят на чии цар служим. Опипаха почвата, видяха, че хваща дикиш и се разпищолиха. Замислих се какво ли ще се случи, ако по някоя от телевизиите тръгне предаване “The voice of USA”. Сигурна съм, че то неминуемо ще бъде разобличено като долен опит на американските агресори да купят общественото мнение в България (понеже както е всеизвестно въпросното мнение притежава неоценимата стойност на висококаратен диамант, заради строгата си безпристрастност). Ето защо, когато тук пристигне Путин, или Путинова, обществото разсъждава за ползите, които можем да извлечем от предстоящите разговори, а ако дойде Буш – народът открито и смело се възмущава от неудобството, че слуша бръмченето на наблюдаващи околността хеликоптери.
Поседях пред телевизора за известно време, докато размислите ми за малкия човек от големия ЧК ме подсетиха за парцала. Взех го, за да доизчистя и си пуснах „Последният валс” на Хъмпърдинк.
Соцносталгията е и инструмент на пропагандата. Винаги се измъква и отупва от прахта, при нужда. Съвсем целенасочено.
И все пак, на кой канал-вероятно е от телевизията на Манджуков. Или на Любо пъпката.
