Вчера телевизиите скромно отразиха два паралелни репортажа. В Москва се събраха 10 000 човека, организирани от прокремълската младежка организация „Наши”. Видях ги – безкрайно множество от червени шапки с козирки, плакати, стройни викове, фанатично свити в юмрук ръце и ужасяващо млади лица. Всички се бяха събрали по случай 55-тата годишнина на божествения Август – Владимир Владимирович – техният „Вова”. Рехавите милиционерски колони оставяха напористата руска младеж да притичва безпрепятствено на групи по широките московски проспекти. Беше срамна и даже страшна гледка на низкопреклонна царедворска лъст. Чух, че приготвяли на Путин подарък. Не разбрах какъв точно, но мисля, че стойността на дара е била оценена само в каратите вярност. Не можеш да впечатлиш лесно човек, който за 50-тия си юбилей е получил: планина (да – грешка няма) от президента на Киргизия, копие на шапката на Мономах за 80000 долара (става въпрос за корона от масивно злато със скъпоценности), писмо-благодарствие от чиновник на местно ниво, в което на цели три страници всяка дума започва с буквата „п”. Всъщност прибързах. Ревнивата надпревара за имперско благоволение сред така наречените „интелектуалци” винаги е раждала най-комичните резултати . Един драматург сръчно вплита собственото си раболепие в лавров венец, и увенчава тазгодишния 7 октомври с пиесата „Ваканцията на президента”. Вчера се е състояла едновременната й премиера на няколко театрални сцени. Мога да се обзаложа, че не е липсвала публика и аплодисменти, както и че няма да закъснеят отличията и званията за режисьора и актьорите.
А държавниците от Г-7 и световната демократична общност сякаш са забравили за въпроса без отговор: „Кой сте вие г-н Путин?!”. Дипломатичност, интереси, коректност, дружески потупвания, семейни срещи и широки усмивки правят този човек приемлив за масовите възприятия. Вместо съд в Хага – видимо сърдечни приеми на високо ниво. Безкритични международни институции и висши държавни чиновници по същия дипломатичен начин наричаха правителството на Симеон успешно и присъждаха награди на Милен Велчев за финансовата му политика. Не бяха ли достатъчни за държавните елити цялата човешка трагедия с убитите зрители на Норд Ост, с децата на Беслан, с чеченската война, с „елиминираните” журналисти, с ултиматумите, с взривените жилищни блокове, с извращенията в армията, за да пренебрегнат правилата на „голямата политика” и да изолират категорично руския си „партньор”.
В Русия обаче говореше Анна Политковская. И говореше винаги в защита на онеправданите и жертвите – независимо чеченци, или руснаци. Говореше въпреки постоянната психологическа гавра на анонимните телефонни обаждания, с ясното съзнание, че властта в Кремъл е способна на всичко. Руски журналист, който я е познавал лично пише: „Тя предчувстваше съдбата си. В една от последните си статии посветени на смъртта на Бувад Дахиев, застрелян при военно стълкновение, от нея се изтръгва: /span>Казват, че загиват уморените.
