Прочетен: 2175 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 24.10.2007 19:54
„Варварство е да се ядат деца” . Това изречение не е алегория или умозрително иносказание. Това е текст на плакат. Буквален лозунг. При това призивът не е дело на мисионери, които искат да сложат край на канибализма в африканското племе „мамумба”. В действителност тук също става въпрос за човекоядство, само че в Украйна – годината е 1933. Това е годината, в която средният американец се развлича с вечерни мюзикъли на Бродуей и в drive-in movie с филмите на Гари Купър и Катрин Хепбърн, режисирани в стил, който завистливо е иронизиран по-късно с фразата „един размазан Джон целува сластно Грета” (по Вапцаров). А на другия край на света, там където се твори историята на „най-хуманния строй”, чрез безпрецедентен глад, масови разстрели и заточение в лагерите на смъртта биват физически унищожени между 7 и 10 милиона души. Опитайте се да си представете си как цяла България – от новороденото до стареца, изчезва до последния човек за една година. Тъй като украинците са се съпротивлявали най-ожесточено на колективизацията, Сталин решава да им даде урок – по сталински. Първоначално иззема само хляба, а след това лишава селяните от всякакви хранителни продукти. Из селата бродят партийни активисти, които претърсват основно къщите за скрита храна. Месечната дажба е била – 1,7 кг. зърно на човек, и всичко останало – домашни животни, мас, цвекло, картофи, изсушени плодове – е подлежало на конфискация. Хората започват да ловят плъхове, да белят кората на дърветата, да ровят твърдата земя за горчиви корени. Обезумели майки се опитвали да нахранят себе си и по-големите си деца с най-малкото сред тях. Слава Богу, разумът милостиво отказва да възприеме току що написаното... Не едно и две села остават без нито един жител. Цивилизованият свят е изолиран от случващото се. И до днес цинично се спори „геноцид” ли е коректната дума за масовия ужас на безименните.
Сетих се за гладомора покрай статия, която прочетох в опозиционен сайт. В нея са представени резултатите от социологическо изследване в Русия, които на пръв поглед изглеждат естествени и безобидни. Става въпрос за масовите репресии от 1937-ма година, в които трябва да признаем, убитите са по-малко, отколкото в Украйна. Мен обаче ме впечатлява смесицата от невежество, наивност и апатия. А приликите с нашенската склонност към опасна амнезия са просто непоносими. Та статистиката е следната - 44% от руснаците не знаят с какви обществено значими за страната събития е свързана 1937 година. 37,4% от запитаните пък твърдят, че в управлението на Сталин доброто и лошото са поравно.”
Тук ми се иска да цитирам началото на оперативната заповед до народния комисар на вътрешните работи (Ежов) от 30 юли 1937 г.:
„...Пред органите на държавната безопасност стои задачата – по най-безпощаден начин да бъде разгромена цялата банда от антисъветски елементи и веднъж завинаги да се приключи с подлата им и подривна дейност... Във връзка с горното заповядвам от 5 август във всички републики и области да се започне операция по репресиране на бившите кулаци и активните антисъветски елементи.”
Следва пространно описание на контингентите, които трябва да бъдат „репресирани”, тоест изтребени. Не става дума за конкретни имена, разбира се, а за категории хора, цели социални прослойки, етноси. Посочено е и заплануваното количество хора, които следва да бъдат избити във всяка отделна република, както и броя на тези, които ще се изпратят на лагер. Започват се публични процеси, фабрикувани обвинения – грандиозен спектакъл обхващащ всички социални и обществени нива. Всеки враг – действителен, потенциален, въображаем – е умъртвен. В най-добрия случай – изпратен в Сибир, където ако си физически устойчив, може и да издържиш до две години. „Черната” работа е поверена на Ежов – „кървавото джудже”, човекът с ръст малко над 150 см., с меки маниери и хубав глас, който лично организира изтребването на стотици хиляди. Може би някъде по това време е съчинен вица:
„Сталин чете доклад. Някой в залата кихва:
- Кой кихна? (мълчание)
- Първи ред, станете. Да се разстрелят! (бурни аплодисменти)
- Кой кихна? (мълчание)
- Втори ред, станете. Да се разстрелят! (дълго нестихващи аплодисменти)
- Кой кихна? (мълчание)
- Трети ред, станете. Да се разстрелят! (бурни овации, всички стават на крака с възгласи „Слава на великия Сталин”)
- Кой кихна?
- А-а-аз кихнах! (ридания)
- Наздраве другарю!”
Това обаче са стари, отдавна забравени събития, провокирани от отдавна забравени личности. Убедена съм, че точно в това „отдавна забравени” е цялата ни трагедия. Някога, преди доста време в световната история се вплита фатално една червена нишка, която пълзи неотклонно нагоре като бримка на скъсан чорап. Започва се с това, че една от най-садистичните личности на века печели властта в Русия с удивителна лекота. Поставено е Началото, което Зинаида Гипиус наблюдава и описва: „Някакви сънища... За болшевиките... Подготвяме се за гроба: дълбочината на студа; дълбочината на мрака; дълбочината на тишината.” Започва страшното, плочките на доминото падат увличайки се една друга, а Русия успешно доказва, че може да граничи с когото пожелае. По капризната воля на съдбата в „дълбочината на тишината”, в термитното битие попада и България. Но вместо да признаем фактите, ние създадохме легенди. А митовете на собствената ни представа за самите нас ще се пръснат като кристална топка, само ако полуоткрехнем единия си клепач. България ли?!.. „А-а-а, там където пият боза и си честитят баня?”, „тези, които изровиха Чаплин и искаха откуп от вдовицата му за тялото?”, „тези с отровния чадър?”, „онези, дето вършат най-мръсната работа на КГБ?”. Даже и руснаците се надсмяха на фамозния ни блюдолизъм: „На българина Тодор Живков предстои сложна хирургическа операция – отделяне на езика му от устата на Брежнев.”
А нишката пъплеше все по-нагоре. Бях в Швейцария малко след като българите твърдо решени да заживеят нормално, се възползваха от новопридобитата свобода и... гласуваха за БСП. Швейцарците са практичен народ и един от тях, разбирайки за горния парадокс ме попита логично – защо?. Самата аз бях все още зашеметена и го оставих без отговор. Наивно ми се струваше, че нещо се е объркало, че не е възможно, че е станала грешка. Но екзистенциално безразлична към личното ми разочарование, нишката все пъплеше. Е, в един кратък момент тренираните ръце нервно трепераха оплитайки я; сякаш аха-аха да я изпуснат и страшното да свърши. Но не би. Просто не сме знаели за план „Шипка”. Нямали сме представа, че докато във вените на Георги Марков вече е прониквала отровата, един благороден профил се е свеждал за инструкции до главите на обучени в Москва агенти, а извайваният в течение на столетия нос на Кобург-Гота е вдишвал дълбоко зловонието на аристократичното си разложение. И така: Сир реабилитира ловко миналото и Службите. Прокуденият се завърна бляскаво - достолепен, трагично тъжен и измамно недоизказан. Изигра ролята си детайлно, но недостатъчно добре, за да заблуди неколцината, които вече бяха проумели, че политическото достойнство може да облече кожата на суров, рязък и дори нелюбезен мъж. Когато „дойде времето” на сделката, монархът, отметна безцеремонно мантията и отдолу изпъплиха червените гномове. По безразличието, което съпроводи разюзданото им завръщане, те с удоволствие установиха, че българинът е казал на разсъдливостта „Не, благодаря!”. Коронацията на (пост)комунистическата олигархия се извърши по съкратен протокол. Изпод гоголевския шинел се яви по поръчка и корпулентната фигура на Бойко Борисов. Не беше необходимо дори да изтърсват байтодорския пърхут от предницата на дрехите му – това придаваше търсен носталгичен привкус на общодостъпния му чар. И все пак простоватите му маниери щяха да са вече забравени подобно на забавните приумици на Кире Либерало, ако агресивното му нахлуване в политиката не беше част от червената нишка. Злокобна неумолимост цари в страната, в която „поемат вината само с мезета”. Защото много приличаме на онези 44% руснаци, чиято амнезия към геноцида и терора дирижира живота на всичките 100%. Защото забравяме за нишката; нещо повече – вкопчили сме се в нея и нито НАТО, нито ЕС, нито който и да е друг може да ни придума да отпуснем хватката. Светът живее, развива се, допуска грешки, прави открития, наслаждава се на цивилизацията, а ние още се чудим „социален” ли е Гоце, „народен” ли е Бойко, лош ли беше социализмът, добър ли... зачената ли е нова десница и коя ще е родилката? Сигурни сме само в едно – онзи, с мавърските черти да си ходи. Точка по въпроса. Останалите могат да останат – само ще си ги пренареждаме. Сега чакаме кметски избори – предизвестени. Ще има и парламентарни – отново почти предизвестени.
В началото припомних част от болшевишкото минало, но зная, че обществото у нас мрази да му напомнят. Но тъй като обществото постоянно ме разочарова, аз злорадо ще допусна, че може би е заслужило съдбата си.
