Ако тръгнете по закътаната пътечка вляво от входа на „Майчин дом”, само след 2 минути бърз ход ще се озовете в малкото дворче на четириетажна неприветлива детска болница. В разните здравни справочници тя фигурира с претенциозното название – МБАЛ „Александровска” – Педиатрична клиника. Тази сиромашка и занемарена сграда е до болка позната на родителите на деца с хронични белодробни заболявания, чести пневмонии, деца с астма, или просто такива, чиято детска съдба ги е обременила с тежки и рецидивиращи респираторни инфекции.

На пръстите на двете ми ръце се изчислява броя на настойчивите „покани” за спешна хоспитализация на сина ми, които са ми отправяли, като в половината от случаите положението е било дотам критично, че не съм си позволявала да откажа. Така се случи, че настъпването на 2007 ни завари сами в мизерната болнична стая, пак там посрещнахме и тазгодишната Бъдни вечер, а и новата година. Това, което ми се иска да споделя обаче е извън личните ни изживявания, които в крайна сметка не засягат никого. Въпросната болница, в която леглата са постоянно заети и между чиито стени денонощно отекват пристъпи на кашлица и детски плач, е строена през „фашистската” 1938 година. На мръсната стена, точно до рядката посърнала елхица е окачена снимка на първите лекари работили в клиниката. Заглеждала съм се неведнъж в одухотворените благородни лица от снимката и нещо ми подсказва, че са били всеотдайни и компетентни. Сградата е била нова, уютно чиста и добре оборудвана за времето си, а дворът – приветлив и богат на зеленина. Оттогава са изминали цели 70 години. Но абсолютно нищо в интериора на болницата не подсказва, че тя е била обновявана и ремонтирана през това време. Очукани и захабени подови плочки, сиво-мръсни стени, остаряла и изкривена дървена дограма, отчупена наполовина дървена пейка в предверието, която посреща влизащите – това е само първото потискащо впечатление, което обстановката предполага. За децата, които нямат късмета да бъдат само амбулаторно прегледани и да си отидат у дома,  изпитанието тепърва предстои. Леглото, на което ви настаняват (то разбира се е едно – за детето и майката-придружител) е с дюшек покрит с изкуствена кожа, чиято теоретична полза е непромокаемостта, а практичният резултат е неизбежното обилно нощно потене. В болницата има постоянен недостиг на апарати за инхалации, които са основното средство за лечение там. Веднъж бях учтиво помолена да донеса от къщи личният ни инхалатор, а при последния престой ни се падна допотопен апарат, чиито маркуч изскачаше с остро свистене, така че трябваше да го притискам силно към машината през цялото време на инхалиране. Ако веднъж липсват откашлечни сиропи, то следващият път си набавяш сам противоалергични лекарства. В детската клиника впрочем работи една от най-кадърните рентгенолози в София. Но за да стигнеш до рентгенологичния кабинет на първия етаж, трябва да прекосиш малко и студено коридорче, в което перманентно се разнася гнусната и остра смрад на обществена тоалетна. Причината – ами там е обществената тоалетна. Общото отходното място за пациенти и „придружителки” от етажа. Гледката зад постоянно отворената клозетна врата оставям на въображението. „Помещението” включва и душ, но досега не съм видяла някой да се е осмелил да го ползва. Пожълтели от урина юрганчета, нетърпима жега в едната стая и неработещо парно в другата, както и недостиг на обикновени живачни термометри допълват общата картина. По време на престоя се наложи да ползваме и линейка, чиято вътрешност представлява злокобна, ледено студена и тресяща се ламаринена кутия.

Единственото нововъведение е задължителната такса от 10 лева на ден за придружителя. С две думи, ако не можеш да си позволиш да извадиш от джоба си стотина лева, просто си тръгваш и оставяш детето зад себе си – независимо дали е ревящо бебе или 3-4 годишно дете парализирано от страх и ужас след болезненото вкарване на неизменния абокат. И тъй като майката не ползва нито легло, нито болнична храна, попитах какво заплащам с тази такса. „За-а-а електричество и вода... Но нали знаете, че не зависи от нас?” – сестрата говореше с неудобство и извинително. Предполагам, че новата такса е измислица не на болничното ръководство, а на министерството, което налага изключително централизиран контрол върху здравеопазването.

Хаос и мизерия царят в царството на детската кашлица. Това разбира се едва ли изненадва някого, но аз го преживявам лично. Когато телевизията покаже озлобената по селски физиономия на Гайдарски не намирам сили да простя на хората, които гласуваха за днешните управляващи, включително и за този некадърен и жесток висш администратор. Гайдарски е един от многото нагли и нечовешки корумпирани  политици–търгаши с елементарна дребнава душевност, които днес биват псувани под сурдинка, но ако утре се състоят избори същите тези негодници отново ще получат народното доверие. Днес се изплащат немалки здравни вноски, от държавния бюджет се отпускат достатъчно пари за здравеопазване, а болничните услуги си остават обидно примитивни. Казват, че от 2009 година, вноската дори ще се увеличи с 50%. Въпреки всичко болниците западат и трупат дългове.  За сметка на това Гайдарски е построил във Видин частна клиника със средства с неясен произход и върху чужд имот. А и как иначе – министърът е подкрепян от една партия със своеобразни критерии за нравственост. На колцина е известно например, че бащата на един от най-активните й „деятели” – Красимир Премянов, е известен с това, че в битността си на нелегален комунистически терорист е имал навика да напъхва отрязаната глава на жертвата си в собствения й корем. А когато до съществото Премянов застане Станишев, до него Гайдарски и нататък – Етем, Масларова, Доган, Петков и т.н. и т.н. ... „настава такъв живот, че ...”

 

Мисълта ми все пак беше за състоянието на Детската пулмология. Ще помислят някога ли комунистите и техните производни за децата, за болните, за страдащите? Питам се и сякаш виждам, как уродливи лица ми правят ухилено същия знак, който бандитът Куйович направи наскоро пред телевизионните камери.

Започнал да трие и момичешки блогове онанистът му неден :-)))))))

...много мъчно. Не знам дали това е фазата преди гнева или след него...
Много късмет на теб и на детенцето ти и дано скоро всичко това да бъдат само някакви стари спомени за вас!

и то не защото децата им не боледуват от белодробни болести, а защото тяхното лечение не се случва в Детската пулмология, а в частните клиники срещу солидно заплащане.
Трудно прочетох поста ти, защото преди години преживях подобни тежки моменти с моя син. Но това беше преди 1989 г., беше преди 20 години и когато сега чета твоето описание на клиниката, усещам, че там нищо не се е променило. Дори е по-лошо. Тогава приемаха като придружители само майки на деца до 3-годишна възраст. Останалите - да се оправят сами. Пак нямаше легло за майката, колко жени сме си делили по един стол, е друг въпрос, но на фона на всеобщата социалистическа немарливост и безхаберие всичко това някак си изглеждаше в реда на нещата. Ужасно е, когато 20 години по-късно, в държава - членка на Европейския съюз, дебелашкото безочие към проблемите на здравеопазването продължава да съсипва младия живот.

но тези неща казахте ли ги където трябва?
За втори път питам и при един друг пост. Това са неща, които сте си казали да Ви олекне от една страна, искрено Ви съчувствам за проблемите.

Но това са сериозни неща, които с един пост не се разрешават. Вземете мерки и пишете там, където могат да вземат отношение по проблемите, иначе всичко си е бла-бла...

Желая Ви успех! :)

моя приятелка беше придружител на болния си син /17 г./ в болница за една седмица. Не им поискаха никакви пари - нито на нея, нито на детето. Така че, добре е да се провери дали е регламентирана такса за придружител на дете!
Желая ви здраве и много слънце в дните през новата година!

Знам какво е да имаш болно дете. С години събирам информация за белодробни болести. Мога да ви дам няколко насоки--и ако намерите допълнително информация, да решите кой метод е подходящ за детето ви. Разбира се, не знам от какво точно боледува, но имам знанието и го споделям:
1.За лечение на този вид болести успешно е използвана в България пещера до Белоградчик. Стоенето вътре за месец през лятото било достатъчно(източник--бълг.печат, за съжаление не си спомням дали "Новинар" или "Монитор").
2.в нашия случай много помогна воденето до Сандански и д-р Виолета Ждрапанска(кабинетът и е до градската баня, ако все още е там)
3.потърсете книгата "Мед и медолечение" от Стоймир Младенов, издание 1967. Там има описани стотици случаи на пълно излекуване на деца и възрастни от всички видове белодробни заболявания.( "лекарите" имат интерес тази книга никога да не бъде преиздавана, защото иначе няма кой да купува лекарства).
Успех и Бог да ви помага!

Анжела Георгиева

много силно бях съгласна с теб до предпосления абзац. Защо Доган и Етем ги слагаш сред комунистите?
Сякаш другите са алтернатива. Сякаш само "комунистите" са политически изроди?!

Разбирам много добре как се чувстваш и ти съчувствам искренно!През изминалата година лежах и с двете си дечица в същата болница малкото ми дете,което тогава беше на 3 месеца и голямото беше на 1г и половина-септември с едното,октомври с другото.Няма такава мизерия,но нямах избор-ставаше въпрос за здравето на децата ми-стисках зъби и търпях.Наистина всичко което ти споделяш е реалноста,не е измислица.
Пожелавам на твоето детенце и на теб много сили и бързо оздравяване-дано никога не ви се налага да постъпвате в болницата от която те побиват тръпки.Успех.

на колко години ви е детето и искате ли то да бъде излекувано, а не третирано всеки път само за кратко по жесток и пагубен начин. отглеждате ли здравословно детето си и поемате ли си отговорността за неговото здраве, вместо да си мислите, че държава и или лекар са длъжни да мислят за здравата среда и начин на живот на нашите деца.

от 20 години там нищо не се е променило, същите условия ги имаше и тогава, имах нещастието да съм там и с двете си деца, мизерията, отношението към децата, особено ако са без придружители, липсата на лекарства и консумативи, съжалявам всички майки и деца имали нещастието да попаднат там, и не знам какво да кажа, като си спомня за това. Ужасно е!!

Това е начинът нещо да се промени в тази държава - да се извади в светлината на прожекторите, да се превърне в скандал, от който да не можеш да се измъкнеш сух...
Защото тези, които ви дават съвети да водите здравословен живот с детето си, за да не влиза там, не знаят нищо за конкретното състояние на едно болно дете, за неговото страдание и за това, че човек се чувства наказан за това, че детето му е болно. Защото всичко в детските болници е сътворено за отмъщение на дръзналите да се появят там... и да искат почтено отношение към себе си. Медицината днес се е превърнала в печеливша търговия - здравите се изкарват болни, а болните не се лекуват, за да им се увеличи страданието.
Иначе, съвсем извън темата, повече си струва пари да се дават за пребиваване в Сандански, Белица, Трявна, Априлци, на море... докато детето е в ремисия, за да се промени настойката на организма му...
Това спаси моето семейство от една друга ужасна болница в един друг град, където има същите проблеми...
А знаете ли как изглежда детското отделение на болницата в Трявна? Постъпихме там една нощ и на сутринта се оказа, че сме в приказен свят - стаите са разделени със стъклени прегради, изрисувани с приказни герои. Има две помещения за игри с играчки за съвземащите се деца... Може би защото в този град децата рядко боледуват.

Аз също мисля, че това е достойно за медиите! Заведете репортери и алармирайте всеки, за който се сетите! Не разбирам също така, няма ли директор на тази клиника? Вярно, че зависят от министерството, но също така вярвам че зависят и от своята инициативност и ораганизираност. Едва ли някой ще отиде специално до тях, ако те самите не потърсят помощ. И понеже родителите са потърпевши се налага да се занимават с нещо, което изобщо не им е работа - да подобрят условията в една детска клиника.
И искам да знам как точно и къде се разпределят сумите събрани от "Българската Коледа".
Бъдете много здрави и никога повече да не Ви се налага на Вас и на всички останали да пребивават на подобни места.

А може ли някой да ми припомни коя държавна болница в България е за пример? И не че сега сте се замислили за това, ама се сещате за него, когато е късно - когато сте попаднали там.

А най ме разсмя призива да се заведат репортери :) Че кое нещо в България се е променило, защото обществото знае за него? Може би домове като този в Могилино (за проблема се пише и говори от 1990-а)? За престъпленията на министри, депутати, политици? А може би някой наркотрафикант е попаднал в затвора, нищо че вестниците го наричат именно "наркотрафикант"?

Управляват ни наглеци, които за разлика от комунистите не се интересуват от общественото мнение и нагласи. Комунистите поне полагаха някакви грижи да изглеждат по-човешки пред народа си. Не че пък сегашните не са именно комунисти (или техни деца и внуци).

А Доган има много общо с комунистите - вербуван е като диверсант именно заради комунистическите си убеждения...

изпрати този текст още днес във вестник "Труд", а и на Би Ти Ви! Струва си, наистина!

Стискам ти палци всичко да се оправи. Дано Бог да ти даде всичката си сила да се справиш прекрасно и добре, и всичкото лошо да остане зад гърба ти.

четох, четох и ми се отчете.
Това е истината, аз в моето описание на една друга болница, бях казал, че предпочитам да съм богат мафиот и да ми пръснат главата неочаквано, след някой хубав купон, но да съм си живял прекрасно, отколкото да се мъча в подобна обстановка.
Та там бях изказал мнение, че доста от болниците ни са строени през ВСВ.Може и да съм прав.

българската болница!
Съберете сили да сте винаги усмихната пред детенцето си...дано описаният кошмар остане в старата година!
Бъдете силна!

Дано всичко е наред... Пожелавам ти много сили и късмет..

спокойно - бъдете спокойно - когато тези от които зависи ремонта и обобудването на болницата на болницата, отидат в ада и бъдат разпънати за хиляди поредни операции без упойка, тогава те ще плащат своята ден - без дори да можем и да искаме да им помогнем - всяко нещо се изкупва

От сърце желая на детето Ви, на Вас и близките Ви здраве, всичко да е наред, а болницата, вкл.споменът за нея, да останат в отминалата година!

Имам лични впечатления от тази болница. Още по-трагично е отделението за бебета. Леглата за малките са едни очукани метални кошари, а майките се справят както могат- столове, походни легла и др. Моят внук на два пъти се наложи да постъпи в тази болница. На третия път снаха ми отказа и с направление постъпи в "Токуда". Не платихме и стотинка за лечението на детето, само престоят на майката беше 3,00 лв на денонощие при условия, каквито не съм и сънувала. Там срещнахме и няколко лекари, които лекуваха малкия във въпросната болница към МА. Естествено е добрите лекари да търсят не само по- добро заплащане за своя труд, но и човешки условия за своите пациенти. Живеем вече 18 години в друго време- толкова ли не се намериха средства и енергия да се ликвидират тези стари язви, както аз наричам тази болница, Инфекциозна болница, а бог знае колко още такива има.Комунистическото наследство има да си го влачим още дълго време. И защо ние трябва да сигнализираме някъде или да алармираме медиите. Нали има Министерство на здравеопазването, там има отдел, предполагам, който трябва да наблюдава какви са условията в болниците. Но както е било някога, така е и сега. Чиновническото отношение към здравето е направо престъпление.

Благодаря за топлите думи и пожеланията, макар че докато описвах впечатленията си не исках да звуча хленчещо заради проблемите на едно конкретно дете с астма. Защото такива деца са не едно и две.
Родителите на деца с друго заболяване, доста тежко и мъчително - муковисцидоза се опитаха да информират обществото за положението, в което са поставени заради ежемесечните разходи за лекарства. Тези хора страдат наистина неимоверно, но никой не направи нищо за тях. Не мисля, че медиите биха решили какъвто и да е значим проблем. Считам ги по-скоро за част от проблемите. Правят кратки като фойерверк репортажи, но винаги така че властта да се чувства спокойна и защитена. Накрая под звън от фанфари се обявявя името на Първанов и поредната му "хуманна" инициатива. Общество, което приема спокойно и без граждански протести топлото посрещане на Путин, няма как да се радва на модерно оборудвани и чисти детски болници.

@maymi
Във фаза на хроничен гняв съм и дано скоро не изляза от нея по собствена инициатива. :)

поглед върху действителността.

http://www.novinar.org/?act=news&act1=det&sql=MjUxODsxMA==&mater=MjUxODszNTQ=


Toku-6to pro4etox tova, moje da e polezno

A.G.

Dagma, zdravei az sum Yana Dimitrova i mnogo durja da se svurja s teb i vsichki, koito se interesuvat ot budeshteto na bolnicata za deca v dvora na Maichin dom. Ochakvam s neturpenie da me potursish na redakcionniyat telefon 02-946-33-27, otkudeto shte te svurjat s men. Vuprosa e mnogo vajen i ne turpi otlagane. P.S. Do skoro

Уважаема госпожо, бяхме неприятно изненадани от горенаписаното, но независимо от това ние оставаме с топли чувства към детето, на което никога няма да бъде отказана помощ в клиниката.
Уведомяваме Ви, че благодарение на усилията на ръководството на клиниката в момента в нея се монтира най-модерниш рентгенов апарат, както и съвременна апаратура за изследване на дихателната функциш, имаме последна генерация от инхалатори и други придобивки. От една седмица в клиниката започна ремонт на терасите, болничните стаии и лекарските кабинети. А що се отнася до градинката пред клиниката - тя е най-добре подържаната и единствена по рода си детска игрова площадка в детско болнияно заведение. Проектира се и нова сграда за многопрофилна дестка клиника.
Бъдете здрава

"...независимо от това ние оставаме с топли чувства към детето, на което никога няма да бъде отказана помощ в клиниката" - странно..., независимо от кое точно ще продължите да оказвате помощ?
А иначе, обновяването на болницата е чудесна новина както за родителите, така и за лекарите в пулмологията, които бяха принудени да се справят някак си с апаратурата, с която разполагаха.
Ние много изстрадахме и се надявам да не се налага синът ми да постъпва отново, в която и да е болница. Но може би тук е мястото да добавя и нещо, което е важно за мен. Винаги когато сме отивали в пулмолологията, дори и нощем, с детето на ръце, сме били приемани безотказно и не е имало нито един случай, в който пневмонията да не бъде овладяна навреме.

Струва ми се, че ръководството на клиниката не бива да се чувства засегнато от този текст. Безумната държавна политика в сферата на здравеопазването завърта и лекарите в същия порочен кръг, в който съм и аз като майка на боледуващо дете. Надявам се да мисля, че болката ни от тежкото състояние, в което се намира здравеопазването е взаимна!

И още нещо. От страх, животински страх от последствия, изтрих свой текст от блога. Сега мисля, че съм сбъркала много. Ето текста тук, отново, но за съжаление без коментарите, които вече не мога да възстановя:

Гледам филм. Камерата се движи бавно в нещо като розов гофриран маркуч. Призлява ми, но успявам за секунди да мобилизирам волята си. В дъното на тясната тръба различавам препятствие - тънка трептяща ципа, захваната за неравната стена. Камерата се доближава до ципата и спира; отдолу се вижда втора – и тя в същия мек нежен цвят. За един кратък миг съпротивата на тези две опънати „платна” е преодоляна, но обективът изведнъж е залят от талази полупрозрачна течност, гъста и лепкава.
На леглото вдясно още спеше упоено детето ми, от чиято трахея току що бяха извадили тънката тръба. Русата му главичка се подаваше над одеялцето, с което го бяха завили. Когато чух австрийският лекар да казва „открихме причината”, не се сдържах и се разплаках. Още не се бях окопитила, още не можех да повярвам, че само преди месец, след същото изследване в България, в епикризата пишеше: “трахея – без особености”. Но сега видях, видях ясно парчето атрофирала тъкан, причинила безкраен брой пневмонии, десетки мъчителни дни прекарани в болница, пристъпи на тежко хъхрещо дишане разтърсващо цялото тяло, ежедневен прием на лекарства, детство в изолация без приятели, с частни учители... Малко парче кожа успяло да обърне живота ни, да промени характерите ни, и най-вече да наслои страх, пропит във всяка клетка на тялото. След още месец, отново във Виена, ми показаха ново филмче. Лазерът беше прогорил мястото „без особености” откривайки свободно пространство в трахеята. На мястото на нежно-розовата тъкан бяха останали черно-саждени неравни отпечатъци – най-красивите и желани белези на света.

Поради лошия късмет, че се роди няколко минути след двете си сестрички, в дихателните пътища на сина ми часове след раждането навряха спасителна тръба. С нея му причиниха нещо, което в цивилизованите страни не се случва от 20 години – механично увреждане вследствие на немарлива интубация. Мъничката трахея е наранена, одрана... стенозата се образува за дни. Още щом гушнах детето си за пръв път чух от гърдите му странния стържещ звук. Поисках обяснение, но неонатолозите с компетентна неубедителност казаха „ще му мине”. Това беше първата лъжа в дългогодишната ни одисея. Последваха още много неистини и грешни диагнози, ненужен прием на силни медикаменти, затворен цикъл на болка редуваща се с нейното очакване. Разговаряла съм с имунолози, алерголози, гастроентеролози. Срещала съм се нееднократно с всички „светила” в педиатриатричната пулмология. На всички тях, с плахостта на медицински лаик, съм споменавала и интубацията и онзи звук. Отхвърляха моментално версията за нараняване. Несигурността в собствените им умения ги правеше надменни. Чувството за самосъхранение – фалшиво колегиални. Всяко специализирано изследване беше моя лична инициатива – по принуда и с течение на времето се самообразовах в областта на почти всяка вродена и придобита патология на детските бели дробове. Животът ни се превърна в низ от референтни стойности, безкрайни почти безсмислени консултации, напрегнато притичване между лаборатории и болници. Блъсках ежедневно и безмилостно крехките ребра, за да освободя трупащите се секрети. Вторачвах се с измамна надежда в лазещото нагоре живачно стълбче на вечният ни спътник – термометърът, който отчиташе часовете до поредното спешно приготвяне на багажа с всичко необходимо. Хората бяха врагове – всеки можеше да е вирусоносител и да ни „подари” поредната пневмония. В този затворен цикъл лекарите ме оставиха сама. За мен вече беше без значение дали са безразлични, или съчувстващи – бяха просто странични наблюдатели. Скриха се зад удобната учебникарска диагноза „астма”. Измиха ръцете си и мълчаливо ги вдигнаха от нас. „Елитните” измежду тях постоянно бързат – натоварени са с конференции, консилиуми, изпити, пътувания в чужбина, дори медийни изяви. Веднъж-два пъти месечно приемат за консултации диспансеризирани деца с хронични заболявания от цяла България. Притихнали в малкото си градче, родителите отброяват с надежда дните до очакваната среща. Накрая прекосяват страната, за да бъдат безмилостно претупани, а понякога нахокани и избутани от кабинета на „величието”.
Всяко нещо загуби смисъла си, освен едно – да открия причината. Настоях за бронхоскопия. Не се оставих да бъда подведена от безумната идея да натикат без упойка бронхоскопски маркуч в белия дроб на детето. Все пак, след всичко преживяно, настояването не ме изненада. Отказах средновековното мъчение и се захванах сама с организацията: лекарят (най-препоръчвания) се съгласи за манипулацията, но трябваше да уредя и присъствието на анестезиолог, както и място за извършване на изследването. След няколкократно посещение на Пирогов и трескава координация, оттам неохотно назначиха дата и час за процедурата...
Когато се събудило в операционната детето ми загрижено попитало сестрата: „Имам ли чуждо тяло? А бронхиектазии?” Тя само се засмяла. Още си спомням как докторът усмихнат ми каза – „не видях нищо обезпокоително”... Кимах и крещях без глас. Осма година. И вече нямах полезен ход. Последва още една пневмония... „Трахея без особености”!

Само след месец бяхме във Виена. В рамките на двадесет и осем часа отхвърлиха съмненията за астма и диагностицираха стеноза запушила половината трахея. Тъканта вече е изрязана и страхът бавно започва да отстъпва.
На тази възраст дихателната тръба е с диаметър около 12 милиметра. В парче картон изрязах дупка с диаметър 6 милиметра и се опитах да дишам през нея. Винаги съм искала някак чудодейно, през някоя вълшебна нощ, милостива ръка да прехвърли страданията от малкото му тяло върху моето. Затова сега, с устни върху картона, напрегнах дробовете си, за да усетя за колкото е възможно по-дълго време, това, което е усещало в период на здраве детето ми допреди седмица. Поемах съсредоточено струйката въздух и се опитвах да не мисля за нищо. И в момента се опитвам да потисна желанието за възмездие. Мисля за друго, за съвестта – най-божественото сред всички човешки притежания.