Прочетох някъде, че на 1 ноември синът на Дмитрий Станишев - секретаря на ЦК на БКП, бил поканен на среща с жизнеутвърждаващата волна младеж от една столична гимназия. Представям си суетнята сред подлизурстващите учители и хвалебствените им приветствия. Подозирам също и гордостта на майките на „избраниците”, които са бързали към работа с пластмасова чашка кафе и „Труд” под мишница, за да споделят случилото се с колежките.

Пределно ясно ми е каква житейска мъдрост може да се почерпи от един несъстоял се комсомолец с посредствен интелект, формирал ценностите си в семейство на тежка комунистическа номенклатура. Приповдигнатото бодряшко настроение и несръчните му опити да редува ведро хлапашко излъчване със сериозно наставничество биха могли само да развеселят една по-зряла аудитория. Обаче, на едно от предварително репетираните въпросчета, синът на секретаря на ЦК е дал безумен отговор, който сякаш е излязал направо от душата му: „Какви са хобитата ви?” пита респектирано момченце. „Подводно гмуркане – там е толкова тихо и хубаво, няма опозиция, която да ти говори”.

Освен под водата, има още едно място, където говореща и каквато и да е друга опозиция няма. Чудно, дали родителите на малките любопитковци и авторитетните учители още го помнят? Това място изглежда така:

„Хората изникваха от небитието – един след друг. Непознатият лягаше до кокалестото ми рамо, отдавайки топлината си – капките топлина – и получавайки в замяна моята. Имаше нощи, когато до мен не стигаше никаква топлина през прокъсаната ватенка, през памуклийката, и на сутринта гледах съседа си така, сякаш е мъртвец, и намирах сила да се учудя малко, че мъртвецът е жив, че става при командата, облича се и покорно изпълнява заповедите. Имах малко топлина. По костите ми месото не беше много. Стигаше само за злоба – последното от човешките чувства, онова, което е най-близо до костите. Усещах тъпа болка в пръстите на ръцете и краката, те сякаш туптяха. Яркорозовата им кожа така си и оставаше розова, лесно ранима. От палците на краката ми сълзеше гной, която сякаш никога нямаше да спре.

Какво беше останало с мен докрая? Злобата. И пазейки тази злоба, аз си правех сметката да умра...” (Варлаам Шаламов, Колимски разкази)

 

 

 

Потресаващо добро. Поклон!

Да, мернах го и аз, с тези толкова много изговорени простотии.
Завършил пак по някакъв такъв нелеп, отвратителен начин, казвайки, че сега отивал в сградата на НС, където го били изправяли символически да стената, и го били разстрелвали с какви ли не въпроси.
Много е гнусно, много.
Него го били разстрелвали. Отвратителен е този човек.

Ще ти призная, че похвалите винаги са ме стресирали повече от критиките :)
На твоя поклон отговарям с кникс :)))

Гнусен е, вярно. И как успява да изглежда хем безпомощен, хем арогантен?!

Той си зиглежаше като титан на мисълта ;-).

Намерих и видеорепортаж от тази негова простотия
http://www.vbox7.com/play:e2d5eb50
А въпросът ти е труден. Не само неговата арогантност е необяснима. По принцип арогантността ми е необяснима. Когато човек изпадне в плачевно състояние, тогава би трябвало да няма място за друго, освен плач.

човеците имат срам, но не и потомствената червена "аристокрация". Тя се изживява като "каста" на брамините (по нахалното определение на Андрей Райчев). Подобна нагласа напълно обяснява и арогантността на Станишев.

Ужас. Блюдолизщината в 35-то у-ще е минала всякакви граници на приличие. Сигурно не е много уместно да спомена, че съм завършила тази гимназия, но помня, че в нея по него време освен Станишев, имаше и доста други деца на партийния елит.
Вече не знам чие състояние е по-плачевно. На тази издънка на комунистки (както ти би го нарекъл :)) род, или на останалите нещастници.

Какъв ти срам. Те от благоприличие не могат и да се престорят че го изпитват. Между другото и Андрей Райчев - неприятният лъжец и манипулатор е от същата каста. Венцел Райчев нали беше гл. редактор на Работническо дело и по-късно участник в мафиотските сделки на Луканов и цялата им престъпна шайка.