Ще бъде топла априлска вечер. Сама, с мъничко усещане за вина размито в блаженство, ще се отпусна в мекия стол недалеч от спуснатата завеса. Дискретно ще наблюдавам идващите. Отсега виждам усмихнатите, дружелюбно обхождащи залата очи на предимно възрастната публика. Няма да е изненада ведрото изражение на одухотворените лица. Ще поздравя съседите си по място. Ще се наслаждавам на детайлите: хладния полъх при вдигането на завесата, аромата на стар декор. Ще предвкусвам удоволствието така, както въртя в пръстите си пияна вишна преди да разгъна станиола. Убедена съм, че едно от малките златни ключета към тази наслада е доброто познаване на либретото. За „Риголето” подобна подготовка няма да е необходима. Пристрастена съм към това представление с упорството на отнесен маниак. Вярвам в демократизма на операта. Елитарността й е мит, закономерно наложен у нас от „новите варвари” по напълно разбираеми причини. В действителност, преди около сто и петдесет години е било напълно в реда на нещата зачервеното лице на някоя готвачка да наднича ококорено от галерията на операта в Милано, а после в кухнята, обръщайки печеното, същата весело да си тананика хора на евреите от Набуко. В априлската вечер обаче блажената еуфория ще ми позволи да забравя за тукашните варвари и вакхалното им безчестие. Отпусната в стола, ще се отдам на приятно предсказуемите фрагменти. Над ръба на кошарата ще се подаде темето на диригента, аплодиран учтиво. Гласовете ще стихнат в очакване. Ще се разлеят първите акорди на увертюрата. Няколко уж стандарни музикални инструмента ще пресъздадат в зловещи нюанси буря с глъхнещи в далечината гръмотевици. По-късно един квартет ще примири във фантастично съзвучие четири едновременни, съвършено различни страсти, впечатляващ оперен ефект, на който някога завидял самият Юго.
За цели два часа цивилизацията ще надделее над варварите. „Мио падре” срещу вулгарната впиянчена физиономия на Тодор Славков. „Ла донна е мобиле” срещу натрапената фалшификация на някоя си Угърчинска. Трагичните цигулки срещу устойчивата като плевел безскрупулност. Времето ще се завърти в кръг и ще ме увлече, да мисля за настоящето ще изисква усилие.
Дори мъничките несъвършенства на сцената ще са желани и очаквани. Твърде високите токове на дребничкия херцог няма да препънат височините на виртуозните му тенорови трели. Какво значение ще има бутафорната излиняла от времето руса перука на Джилда, щом тя самата ще покорява с нежността на ариите си? Напук на извънфертилната си възраст, фаталната кръчмарка ще бъде шармантна съблазнителка. А над всички тях ще царства прекрасният драматичен Риголетов баритон... Ще потъна в една приятна средновековна приказка, в която кралят ще се забавлява и люби. Ще свещенодейства с гласа си понасяйки ме високо над попиления от вятър боклук и вмирисаните огризки, над гласуващите с есемеси, над празнодумството, над позора, и така... докато всичко това се превърне в нищо повече от небрежно подмината, безвкусна и цинична шега.
Подкрепяната безрезервно от Запада днешн...
До Витоша по въздух и земя
Жалко. Това ме лишава от възможността да "видя" нещо споделено от нерегистрирани тук посетители.
Всъщност мисля, че понякога прекрачвам допустимата за мен граница. Но досега ми се струваше, че съм маскирала този личен момент зад гражданската си ангажираност :)
В коментара ти има джентълменски жест, но не може да не подозираш, че твоите сдържаност и аналитизъм са си доста симпатични. Е, аз лично не бих имала нищо против да се "осмелиш" в споделянето :)
А в нормална държава, след подобни размисли ще ме помислят с пълно право за циклофреничка :)
http://www.youtube.com/watch?v=QR3Y5hDncn4
Радвам се, че го казваш :)